днес…
… спокойно мога да кажа, че вече съм освободена по взаимно съгласие от същия този проект, заради който преди четири месеца подскачах от радост, че ще работя. разделихме се без лоши чувства, като и трябва да бъде, оправихме документите бързо и безпроблемно, а аз се чувствам странно облекчена. честно казано, този проект се не оказа това, за което го мислех и за каквото ми беше представен - по-скоро, от мен се изискваше да се превъплатя като с магическа пръчка в човека, който преди това се е занимавал с този проект, работейки по тъчно същия начин, мислейки по същия начин и владеейки и телепатия, а лафовете, че ми е дадена свобода да творя, по-скоро бяха един голям кьорфишек, колкото да се навия да работя. е, до тук. винаги съм мразела, когато някой се опитва да ми вменява своите си чувства, зле ми става, когато ме принуждават да приемам чужди правила, а ако аз си позволя да се съпротивлявам, излиза, че съм посредствена. е, не желаех повече да търпя. и няма. думичките `трябва`, `длъжна си` и въобще, императивните форми на общуване никога не са ми били по вкуса. не само в работата ми, в чест на истината.
но, този проект ми помогна да осъзная няколко доста важни неща. първото е, че за да работиш в телевизия - ами, не е важно какво можеш и какъв професионалист си, а кои са ти приятелите и кой ти стои зад гърба. ако трябва да съм максимално честна, нямам желание да работя повече в телевизия, заради яростната ми нетърпимост към позьорщината и нагаждачеството. сега, след като съм на свободния пазар за работна ръка, установявам, че именно разни телевизии и продуцентски къщички, които никнат като гъби след дъжд си търсят хора… в едно съм сигурна - ще се постарая никога повече да не се захващам с нещо, което не ми вдъхва доверие още на пръв поглед. нямам желание вече да опитвам да изправям криви ракети, честно казано, писна ми. и осъзнавам, че гледам на работата си от нов ъгъл - вече не в посоката какво мога аз да вложа в работата, а обратното, с какво работата би могла да бъде полезна за мен. защото, честно казано, ми писна, ама наистина, да върша работата на хора, които са ограничени от капаците на собственото си едностранчиво виждане за нещата до степен, че да изпускат от кортрол собствените си задължения, но пък, други да им бъдат виновни заради това. не съм склонна и да се хвърля в първата оферта, която ми попадне, само защото имам спешна нужда от работа. вече съм склонна да избирам, което е плюс, като се има предвид доказания ми работохолизъм. преди месец, почти, отказах оферта за уеб-медия. първо, че заплатата беше смехотворно ниска. второ - не ми хареса шефчето. казвам `шефче`, защото беше точно това - пишлеме на 25 години, което повтаряше `много съм голям` всеки път, когато телефона му звъннеше и натяквайки на останалия народ в офиса, че `нищо, че съм най-малък от вас, това не ми пречи да ви уволня`. не е ли пишльо, кажи ми сега? пък и, да имаш претенцията да си шеф на развиваща се медия… ами, мамка му, стайлингът е нещо важно, по дяволите. лично аз, не бих взела насериозно помпозните лафове на човек, който ми ходи със скъсана маратонка и захабен суичър, от него се носи лека, но осезателна миризма на пот, с извинение, а когато заговори… ами, личи, че трябва доста спешно да отиде на зъболекар. ами, честно казано, изкарах точно ден и си тръгнах! друг такъв млад кадър - всъщност, момиче - ме увесели преди около седмица, когато бях извикана на интервю за работа. оставям на страна фактът, че офиса беше на майна си райнина, малко след горубляне - факт, който все пак е достатъчно важен, тъй като работата, която фирмата предлага, беше за репортер - т.е. човек, който потенциално трябва да търчи като чукан кон по събития и да ти отразява бързо. е, логистичният фактор определено беше соста недомислен, защото няма фицзическа възможност да се придвижваш бързо до офиса - иначе, кола не е осигурена, разчита се на маршрутки (ха!), и на градския транспорт (ха-ха!). но, тури му пепел на това, мисълта ми беше за шефката, симпатично девойче и то към 20 и кусур годишно. не, че имам нещо против млади хора да са на ключови места - стига, естествено, да имат достатъчно в главата си и правилния подход към работата. мацката, която трябваше да ме интервюира, четейки съсредоточено си-ви то ми ме застреля с въпрос `можеш ли да правиш репортажи`? гадже, ако беше прочела по-внимателно документацията пред себе си, щеше да си наясно, че когато аз съм правила репортажи и съм градила име в тая професия, ти трябва да си била някъде към седми клас. симпатично девойче. явно, твърде развълнувано, че е повишено наскоро и са му позволили да си избира екип, но някак си, не се виждам да ме командва човек, който още на първата си среща с мен, без да ме е виждал никога през живота си, си позволява да ми говори на `ти` и да ми обяснява `ебаси, колко си харесвам работата`. тези неща, колкото и сухарски да са, все пак са важни. имат значение.
та така стоят нещата. търся работа, но такава, която на пръво място да удовлетворява първо мен, и чак тогава останалите потребители. в крайна сметка, аз съм си най-важна за себе си, по дяволите. и съм сигурна, че когато някой ден аз стана шеф на просперираща медия, с ъглов офис с виста вю през прозореца и bitchi-busines стайлинг, докато се разкарвам с блу-тут слушалка в ухото и лая заповеди на подчинените си, ще бъда шеф на място, най-малкото защото знам, че да работиш в медия не е само да се кефиш, че мама на село те гледа по телевизора.
та, ще видим как стоят нещата. има няколко подходящи оферти на хоризонта. ще видим, обаче, кой работодател ще е на достатъчно ниво, че да работя с него.
иначе, сега отивам да празнувам и свети валентин, и трифон зарезан заедно. сигурна съм, че двамата си чукат наздравки заедно, където и да са.
толкова от мен.